Публикувана от: Мира Котева Дата на публикуване: 15 Oct
Магията на българската народна песен е част от народното културно наследство векове наред. Тя е като огледало на народа, което отразява неговите характеристики, битие и ценности – любовта, приликите и разликите, историята и историческото наследство. За различните поколения, музиката приема различно олицетворение, но едно е общо – българската народна песен разказва нашата история и може да се характеризира, като изразно средство на народа.
Основните музикални инструменти, които се използват в българската фолклорна музика са гайда, кавал, гъдулка, тамбура и тъпан. Характеристиките на музиката, обаче, се различават според етнографските области в страната. Всеки район се характеризира с различно звучене и различни музикални инструменти, които могат да бъдат дудук, овчарска свирка, тарамбука, двоянка, окарина, хармоника, медни звънци и други.
Страната се разпределя на следните етнографски области:
Шопска етнографска област – тя се намира в северната част на Югозападна България, като включва следните градове: София, Ихтиман, Самоков, Кюстендил, Радомир, Перник, Брезник, Трън и Годеч. За “шопите” са характерни музикалните инструменти гъдулка, кавал и гайда.
Добруджанска етнографска област – тя се намира в североизточната част на България и се характеризира със следните музикални инструменти: кавал, гъдулка, гайда и хармоника.
Северняшка етнографска област – тя се простира в северозападната част на България. Музикалните инструменти характерни за дома на “Дунавското хоро” са кавал, дудук, гайда, окарина и овчарската свирка.
Родопска етнографска област – Родопската област е известна с Каба-гайдата, още позната като “родопска гайда”. Други характерни музикални инструменти са тамбура, кавал, тъпан и овчарски медни звънци.
Тракийска етнографска област – тя е разположена в южната част на България и се характеризира със следните музикални инструменти: Джура-гайда, кавал и тъпан.
Пиринска етнографска област – разположена в югозападната част на България, за нея са характерни тамбура, тъпан, зурна, гайда и зилове.
Докато за нашия народ, българската фолклорна музика е нещо присъщо, за другите държави по света, особено западните, българските ритми са изключително впечатляващи и представляват голям интерес и мистерия. Все повече и повече започват да се използват и в съвременни музикални произведения на популярни западни артисти. И разбира се, всички знаем за песента „Излел е Делю хайдутин“, в изпълнение на Валя Балканска, чиито ек, вечно ще отеква в космоса. Българи държат и световния рекорд на Гинес за най-голям ансамбъл с гайди (333 каба гайди).
Много може да се изкаже и изпише относно техниката на българската народна песен, но какво я прави истински специална и неповторима? Ние вярваме, че това е приказката, която тя разказва – историята на поколенията, историята на истинските хора, в която всеки може да се припознае и да намери част от себе си.
Защото това е музика създадена от народа – за народа. Българският фолклор е жив, в буквалния смисъл на думата. Той живее, чрез хората и непрестанно се видоизменя и еволюира. Изкуството, което се предава от уста на уста няма един автор. Всички сме автори. Да, някой е поставил основата, но след това с всяко изпълнение тя се мени и започва да живее свой собствен живот. Хората я адаптират спрямо своите разбирания и способности, като оригинала остава някъде там… в миналото. Това е и красотата на българската фолклорна музика – тя е жива и с енергията си ни сплотява и ни прави единни. Може и да сме народ с много различия и много гледни точки, но имаме лепило, което е по-здраво от всичко – обща история с общи традиции, а българската народна песен е тази, която ни напомня за това, което наистина има значение.



